Всеки човек търси своето щастие. Това е онзи момент, в който се чувстваш изпълнен отвътре, удовлетворен, енергизиран, цялостен! И аз искам да бъда щастлива и ти също, нали? Какво е за теб щастието? От малки деца, по начина по който ни отглеждат, по който ни обгрижват, по който ни обичат мама, тате, баба, дядо, учителката в детската градина, детегледачката, учителката в училище и т.н ни задават модела, по който ние да възприемаме себе си и света около нас. И какви цветове да показваме отвътре навън.

Ти показваш ли своите истински цветове, а познаваш ли си ги? Или толкова си свикнал да се оцветяваш в цветовете, които са ти задали най-близките. Много пораснали, видимо на години, хора са застинали вътрешно някъде там на 3 или 6 или 9 години. И те са „забравили“ своя червен или оранжев цвят и сега се изразяват през сивия и черния цвят. Защо? Защото са научени да търсят своето щастие навън, да им го осигури някой друг, дали ще е партньорът, приятелят, шефът или друг.

Начинът в изживяването на щастието за всеки се състои в откриването, приемането и показването на неговите истински вътрешни и външни цветове, на цялата му същност. В показването на неговата черна и бяла страна, във взаимодействието на ин и ян заедно. Да, във всеки един от нас има и черно и бяло и при някои е примесено със синьо и червено, а при други със зелено и жълто. Само когато се докоснем до дъното на душата си и открием своите истински цветове, тогава ще открием щастието в себе си и за себе си!

Когато след многогодишно съжителство или брак решаваш да се разделиш с партньора си, основните чувства и усещания, през които преминаваш са болка, огромна празнина, чувство за провал, гняв, тъга, разочарование. Тези емоции може да са осъзнати или не. Те може да са били чувствани през времето, защото процесът на раздяла обикновено трае дълъг период от време преди да се стигне до окончателното решение. Представям си, че доста тълго време си стоял/а между обмислянето до действието за приключването на връзката, в която не се чувстваш комфортно, или потиснато. И когато се стигне на прага на заявяване на желанието за раздяла, се дръпваш назад, оттегляш се от страх, от ужас, как ще останеш в самота, как ще се справиш без другия. По някакъв начин чувстваш зависимост към партньора си, дали финансова или емоционална. Животът ти се струва невъзможен без другия човек. И отлагаш и се дразниш, е има моменти и на спокойствие, но нетърпимостта с времето става все по-голяма, като някаква бездна, от която не виждаш изход. А когато има и деца от партньорствто, съгласието за раздяла става още по немислимо. Особено тежко е, когато родителите не застават зад гърба ти. И така дни и седмици наред все в същия омагьосан кръг се въртиш и се надяваш, че нещата ще се оправят, стараеш се, търсиш всякакви методи.

Разбирам те и искам да ти кажа, че ти не си сам, дори да ти се струва така, имаш най-ценното себе си! В такъв момент можеш да се погрижиш за себе си като отидеш на терапевт или психолог; ако нямаш такава възможност, сподели с приятел, близък, поискай си подкрепа, тя е от изключителна важност в този момент.

Раздялата понякога е необходима като начин на отделяне от другия, за да видиш себе си. Особено ако в твоя живот си свикнал да се грижиш и бъдеш отговорен за другите около теб, за партньора, децата. И сега е време да поемеш отговорност за себе си и собствените чувства, живот, добруване. Да се научиш да се разбираш, приемаш, обичаш безусловно. И в този смисъл приключването на една връзка е благословия, а благодарността идва по-късно, когато си дадеш пространство да изживееш гнева, тъгата, болката. Когато се свържеш с вътрешните си ресурси за справяне, а всеки ги има и аз вярвам в теб, яврвам в това, че можеш да се справиш, само си позволи да стоиш в този процес с приемане и ако имаш нужда, потърси професионална помощ.

Пътуването навътре към себе си е процес, който дава осъзнаване за това, което си, за твоите чувства, за нуждите ти и възможността да си ги видиш, признаеш и приемеш такива каквито са. Това дава повече чувство за цялостност, стабилност, интегритет.

Вярвам в теб, където и да си, който и да си!

Днес принципите, които следва Хомеопатичната лечебна система са следните:

  1. Принципът на подобието (за повече информация, виж тук).
  2. Хомеопатичните лекарства са ДИНАМИЧНИ лекарства.
  3. Хомеопатичните лекарствата винаги се приемат в ТЕЧНА форма.
  4. Подходът в хомеопатичното лечение е ИНДИВИДУАЛЕН, защото всеки човек е различен!
  5. Принцип за ЕДИНСТВЕНОТО ЛЕКАРСТВЕНО СРЕДСТВО!
  6. Принцип за минималната доза.
  7. Принцип за правилната посока на излекуване на болестта, създаден от немския хомеопат Константин Херинг.

Хомеопатичните лекарства са динамични лекарства. Те се приготвят по специален начин като изходното вещество може да бъде с растителен произход, животински произход, да бъде минерал или химическо вещество. От това изходно вещество преди процеса на производство на самото хомеопатично лекарство е направена или майчина тинктура или е стрито чрез процес на тритурация (стриване). Много важен е процесът на динамизация при производството на хомеопатичните лекарства. Той се състои от два отделни подетапа – разреждане и динамизиране (потенциране).

Защо хомеопатичните лекарства се приемат винаги в течна форма. Отговор на този въпрос може да даде параграф 247 от “Органон на лечебното изкуство” на Ханеман: „Не е целесъобразно дадено лекарство да се повтаря дори веднъж в една и съща неизменна доза…В резултат на получената друга неизменна доза, пациентът може да се разболее от друга, дори по-силна болест…Но ако следващите дози всеки път биват леко изменени, а именно потенцирани в малко по-голяма степен,…усещането за естествена болест намалява и така излекуването да се приближи.“ Това, което Самуел Ханеман ни казва с този параграф е, че е необходимо всеки следващ прием на хомеопатичното лекарство да бъде с леко изменена потенция – стимул за организма. Това може да стане само когато хомеопатичното лекарство е в течна форма. Затова е необходимо преди всеки прием да се разтръска шишенцето с хомеопатичното лекарство, или пък ако са разтворени гранулите във вода- преди всеки прием да се разбърка с лъжичка.

Следващия принцип казва, че в хомеопатичното лечение се използва ИНДИВИДУАЛЕН ПОДХОД,  и това не е случайно. Всеки един човек е различен и уникален. Например двама различни човека страдащи от главоболие могат да получат две различни хомеопатични лекарства. Защото единия ще го боли главата в областта на челото и болката ще се подобрява от масаж, а другия ще го боли в тилната област и ще има усещане за стягане като от каска. Съвременната традиционна медицина ще даде едно лекарство като чуе симптома главоболие, без да се интересува от човека отсреща и как той преживява този симптом.

Класическият хомеопат, следващ гореописаните принципи, ще посрещне човека с готовност да го изслуша и види кой е той, със заинтересованост към неговите преживявания на физическо и психическо ниво. В параграф 3 от Органон пише: „Ако лечителят ясно разбира … какво трябва да бъде лекувано в болестта, т.е. разпознава, идентифицира болестта във всеки индивидуален случай, … тогава той разбира как да лекува разумно и рационално и е истински практик на целебното изкуство“.

Защо ЕДИНСТВЕНО лекарствено средство или защо само едно хомеопатично лекарство е необходимо да се приема в даден момент. Параграф 273 от Органон казва: „…В хомеопатията – единственото истинно, просто и целебно изкуство – е абсолютно недопустимо да се дават на пациента по едно и също време две лекарствени вещества едновременно“. Човекът е един, той идва със своята съвкупност от симптоми на физическо, емоционално и ментално ниво – само едно най подобно хомеопатично лекарство отговаря на тази съвкупност!

Принципът за МИНИМАЛНАТА доза се позовава на Параграф 276 от Органон, който казва: „…едно лекарствено средство, дори да е хомеопатично за болестния случай, причинява вреда при всяка прекалено голяма доза.“ Този принцип се свързва с предишно описания за индивидуалния подход. Хомеопатът опознавайки добре пациента подбира освен най-подобното хомеопатично лекарство, но и дава най-минималната нужна за точно този човек доза, така че здравето му да се възстанови „бързо, безвредно и трайно“ (по Параграф 2 от Органон).

Спазвайки тези принципи, немският класически хомеопат Константин Херинг на базата на своята практика установява каква е правилната посока на излекуване за всеки човек, лекуващ се с хомеопатия. Той установява, че болестта изчезва в следните посоки – 1.От по-важни (по-вътрешни) органи и системи към по-малко важни (по-външни за организма) органи и системи; 2. Симптомите изчезват в ред обратен на този, в който са се появили (т.е. изчезват първо последно появили се симптоми); и 3. Симптомите изчезват отгоре надолу – например ако човек има обрив по ръцете и по краката, то за правилна посока на излекуване ще се смята, ако обривът първо се скрие от ръцете и след това от краката.

Тази статия е информативна с цел запознаване принципите на лечение в Хомеопатията.

Науката Хомеопатия е създадена в края на 18 век от немския лекар Кристиян Фридрих Самуел Ханеман. Младежът първо се дипломира като лекар по алопатична (традиционна) медицина. Той е бил много интелигентен и начетен човек, който за крехката си възраст от 20-25 години вече говори перфектно английски, френски, латински и гръцки и своя роден немски език. Още в началото на своята медицинска практика, Ханеман разбира, че симптоматичното лечение не дава добри и трайни резултати; даже напротив води до по-голямо разболяване на болните. Това лечение се базира на принципа на отстранява на възникналите симптоми чрез вземане на противоположно на болестта средство. По това време са се използвали като методи за лечение: масивното кръвопускане, използването на всякакви „очистителни“ средства, също лечение с арсен, цинк и др.

Какво прави Ханеман и как достига до първия и основополагащ принцип за лечение в Хомеопатията а именно, че подобното се лекува с подобно – Similia Similibus Curentur. Тъй като немският лекар по това време се е занимавал с преводи на медицински текстове, той започва да превежда Материя Медика на Кулен. В нея е написано, че хинина заради своето ободряващо действие повлиява оздравително при малария. Ханеман приема това твърдение скептично и решава сам да взема в продължение на няколко дни малки дози хинин, за да види какво ще е въздействието му върху организма. С този първи експеримент, той наблюдава, че след приемането на това вещество, у него са се развили симптоми подобни на малария. Така Ханеман стига до заключение, че когато дадено вещество предизвика болестни симптоми у здрав човек, то може да излекува напълно подобни болестни симптоми у болен човек! Това е момента, в който той създава основополагащия принцип в Хомеопатията: „Подобното се лекува с подобно“. А името Хомеопатия идва от гръцки  – “homeo” – подобен и “pathos” – страдание.

Младият немски лекар продължава с подобни опити още 6 години, като през 1810 година издава първото издание на „Органон на лечебното изкуство“, в който сборник, той описва подробно начинът на лечение с хомеопатия и извежда няколко основни принципи, които претърпяват някои промени с годините му на практика. Самуел Ханеман посвещава целия си живот да изследва и полага основите на науката Хомеопатия. И неговият сборник – Органон – претърпява 6 редакции, като последната е публикувана след смъртта му.

Аз съм

Женствена | Естествена | Неповторима | Автентична

И до мен може да се докосне всеки, който се осмели да ме види, усети, почувства такава каквато съм. Може да се докосне всеки, който има желание на взаимен обмен на даване и получаване, на обменяне на женска и мъжка енергия, за да има баланс във взаимоотношенията.

За мен всяко връзка трябва да е основана на баланс между даване и получаване. И когато се изгуби този баланс, взаимоотношенията се усещат като непълноценни, може да възникнат чувства като гняв, обида, да се почувстваш използван. И също искам да добавя, че във всяко връзка независимо дали с партньор, приятел, познат влизаш с цялостната си същност, с това, което си, с всички твои „положителни“ и „отрицателни“ страни. Човекът отсреща също влиза в контакта по същия начин. И само, когато всеки е свободен да изрази себе си, емоциите, които чувства и отсрещната страна го посреща с приемане, то тогава може да се осъществи пълноценна връзка. Да отвориш всичките си сетива, да си готов да посрещнеш това, което идва отсреща, дори да се чувстваш уязвим, но отворен, защото само тогава можеш да присъстваш с цялата си същност. Можеш да чуеш плача на другаря си, да видиш сълзите стичащи се по бузите му, да настръхнеш, усещайки и чувствайки неговата тъга и да го прегърнеш, ако това е нещото, от което има нужда той/тя в този момент.

За мен да уважаваш човека отсреща е важно чувство, което помага да можеш да го „чуеш“. Ако аз споделям нещо, някакъв казус, правя го, защото имам доверие на човека, а той започне да ми казва как да постъпя, какво да направя, дори как да се чувствам – какво става? Аз само споделям и не съм помолила за съвет или мнение. Когато такъв ми бъде даден, за мен означава, че той не вярва в моя потенциал, в правото ми да преценявам и вземам правилното решение за мен, правото ми дори да сгреша. Отнема ми се правото да поема отговорност за себе си и решенията, които вземам.
За мен най-важното в едни взаимоотношения е да са равнопоставени, основани на подкрепа и обич за другия по неговия личен път на ставане и падане, на израстване и регресия, на бури и сътресения и на удовлетворяващи преживявания; и вяра в неговия потенциал.