Още в началото, когато започнах да се интересувам от психология, личностно развитие, да изследвам моделите на поведение – моите и на другите, да опознавам чертите на характера – моите и на другите – преди около 10 години – много ми хареса теорията на швейцарския психиатър и психотерапевт Карл Густав Юнг. Тогава ми хареса, а сега живея вярването за цялостност и свързване между дух, душа, ум, емоции и тяло!
Ето как Юнг представя идеята за цялостност през своята теория на аналитичната психология, която той създава. Юнг разглежда психиката разделена на 2 части – съзнавано и несъзнавано, като той в несъзнаваното включва лично несъзнавано и колективно несъзнавано. Идеята за колективно несъзнавано позволява разбирането, че всички ние сме свързани чрез архетипи, които живеят в нас. Само че не всички архетипи са развити във всеки и видими наяве, но те са там, във всеки един. И оттук идва следствието, че всеки има всичко. И с повишаване на осъзнаването се изваждат наяве, на светло все по скрити вътрешни части/архетипи.
Юнг разглежда цялостността на човек още през 2 архетипа. Той казва, че във всеки един от нас има персона и сянка. Персоната е тази част, която показваме на другите – съзнателната, светлата част от нас, тази която е огряна от светлина и се вижда от мен и другите. Тъмната част от нас – това е сянката – в нея са изтласкани и се складират всички наши аспекти, които са отречени от нас самите. В сянката се намират всички тези наши части, които най-често в детството при преживени травматични събития, ние сме избутали далеч от съзнанието си, за да може да продължим, да оцелеем. Там се намират някои отречени първо от другите, а после и от нас емоции като гняв, ярост, тъга, недоволство. Спомням си като се върна назад във времето как съм възпитавана аз – да бъда разумна, да мисля. И така чувствата и емоциите, особено неприемливите ни правят половинчати, инвалиди, като все едно си без крак, без ръка и т.н. В сянката много често са разположени и чувства като завист, ревност, алчност – все аспекти, които ако си признаем, че притежаваме няма да бъдем „добри хора“. Ще си почерним образа за себе си, защото така са ни научили – да бъдем добри, да даваме безусловно на другите, да се грижим за другите, да слагаме другите преди нас. И когато не покрием възприетия инвалиден образ за себе си, моментите в които се ядосваме, защото някой е постъпил несправедливо с нас или се натъжим, защото сме загубили близък човек – ние си казваме не, ние трябва да сме силни, добри.
Спомням си преди време в едно заведение до мен седяха трима мъже и аз искам не искам чувах разговора им. На единия от тях майката беше починала. Той целия се тресеше от безпокойство, не можеше да си намери място на пейката, където седеше, но не преставаше да повтаря как няма смисъл да тъгува, тя била стара, възрастна, болна. Цялото тяло на този мъж показваше колко му е мъчно и тъжно и това е най-естественото нещо при загуба на толкова близък човек. Но някъде там той е научен, че е мъж, не трябва да показва емоции, не трябва да плаче, да тъгува. Много тъжно.
Всички отхвърлени и неприети аспекти от личността, ние изтласкваме в сянката и се научаваме ние самите да ги отхвърляме, дори да отхвърляме себе си.
За да има светлина и повече цялостност е добре да тръгнем по пътя на индивидуацията, както го нарича Юнг – това е пътят навътре към себе си, към опознаване на всички части – явни и скрити там в сянката. Колкото повече изваждаме тези наши черти и започнем да ги приемаме и обичаме, толкова повече светлина и интегритет ще има в нас.
Нека започнем да слагаме себе си на първо място, да се приемаме и обичаме безусловно, да бъдем цялостни!
С обич,
Диана
Отговорете
Желаете ли да се включите в разговора?Моля, заповядайте!